Гората Какво означава думата „гора”? Преди време гледах едно предаване,в което питаха точно това. Аз бих отговорила на този въпрос ето така: гората е живот.Тя е сякаш живо същество. Живителна сила. Една от тези „перли в царската корона”, наречена Земя, е гората. В нея човек може да намери уединение със себе си, покой. Най – хубава е гората рано сутрин. В началото сумракът лекичко се вдига и се изнизва заедно с нощта. Покоят от време на време е смутен от най-ранобудните птички, които със своята песен посрещат зараждащия се ден. Полека-лека всички обитатели на гората се разбуждат, за да посрещнат заедно утрото. Виждаш как току пред теб притичват разни дребни животинки. Ето, че се показват и първите слънчеви лъчи,пръскащи златистите си отблясъци навред. Прокрадват се през листата на големия исполински дъб и успяват да проникнат чак в отсрещния гъсталак. Всичко е обляно в светлина. А цветята? Ах,цветята...Помилвани от галещите слъчеви лъчи,те разтварят пъстрите си цветове,като че да посрещнат деня...      Замислих се  колко много време е нужно,за да израсне една гора и колко бързо човек със своите действия е способен да я унищожи. Природата не иска нищо от нас,а ни дава толкова много. Единственото, което можем да направим, е просто да се радваме на красотата и съвършенството й и да се опитваме да я опазим такава. А колко хубаво щеше да бъде само, ако онази Пролетна принцеса, за която мама ми разказваше, когато,като съвсем малка, всяка пролет я питах кой кара дърветата и цветята да разцъфват, съществуваше наистина! Тя ми казваше, че това е едно хубаво момиче и че след всяка нейна стъпка поникват лалета и зюмбюли, избуява крехка не отъпкана трева. Ако можеше това момиче да мине през морето от бетон, което е наоколо и да внесе зеленина и живот сред бездушието навред! Да мине покрай милионите блокове, сгушени един в друг, сред които изведнъж да разцъфтят прекрасни градини. И всяко цвете или дръвче ще бъде само по себе си гора, защото дори едно единствено листенце може да промени много неща! Знам, че макар и мечтана сега, тази вълшебна гора съществува и тя е много близо до мен. Близо е и до теб, до твоя град, до твоя дом, стига да пожелаеш да я видиш с очите си и да я усетиш вътре в сърцето си. Иска се малко, за да я обикнеш и голямо сърце, за да остане с теб завинаги. Аз я обикнах, както се обича единственият спасителен бряг. Днес тя ще спаси мен, а утре може да спаси и теб, и него, и всички нас. А ти прие ли я? Обикна ли я?   Ния Петрова Чамурова, IV клас ОУ „Ран Босилек”;  гр. Габрово